Психотравмата като етиопатогенетичен фактор за поява на аутистично поведение, I национален конгрес по клинична и консултативна психология 2012г.

Магдалена Димитрова, докторант, доц. д-р Виолета Боянова, гл.ас. д-р Маргарита Станкова


Психотравмата като етиопатогенетичен фактор за поява на аутистично поведение

Психотравмата като етиопатогенетичен фактор за поява на аутистично поведение

 

Магдалена Димитрова, докторант, доц. д-р Виолета Боянова, гл.ас. д-р Маргарита Станкова

Нов български университет

 

I национален конгрес по клинична и консултативна психология `2012г.

 

 

Резюме:Независимо от множеството изследвания в областта на генерализираните разстройства на развитието причината за появата на този тип патология, остава неизвестна, а поради взаимното повлияване на развитийните нарушения се затруднява установяването на адекватна диагноза. Този проблем поставя въпроса за по-прецизни изследвания и наблюдения, които максимално да обхванат възможните етиопатогенетични фактори, довели до нарушението.

Настоящият доклад има за цел да представи наблюдения в клиничната практика върху деца с генерализирани разстройства на развитието от аутистичния спектър. Все по-често в практиката се наблюдават случаи при които се съобщава за наличие на светъл период на нормално ранно детско развитие, последван от внезапен или по-плавен регрес в развитието на детето, провокиран от преживяна психотравма. Като резултат се появява разстройство с аутистична симптоматика, която трудно би могла да бъде диагностицирана еднозначно.

 

Abstract:Despite many studies in the field of generalized developmental disorders cause of this type of pathology remains unknown, but because of the mutual influence of developmental disorders is difficult to ascertain the proper diagnosis.This problem raises the question of more precise tests and observations that could be extended possible etiopathogenetic factors leading to the problem.
This report aims to present observations in clinical practice in children with generalized developmental disorders of the autism spectrum. Increasingly, in practice there are cases where the reported presence of a light period of normal early childhood development, followed by a sudden or a smooth regression in the child's development, provoked by experienced psychotrauma. As a result, appears autistic disorder with symptoms that can hardly is diagnosed uniquely.

 

Ключови думи: аутизъм, психотравма, ранно предвербално детство

 

Този доклад е препратка към трудовете на няколко автора с психоаналитична насоченост, в които важността на майката в изграждането на психичното в детето е от първостепенно значение. Хипотезите за причините за аутистични състояния нямат амбицията на твърдения, както и не бива да създават усещане за обвинителен характер към типа родителско функциониране. Основната идея на доклада е да се обърне внимание на индивидуалните особености на реактивност към стимули от средата, като преживяването на физическа и/или психична травма в ранен невербален период от детството.

Травмата според Лапланж и Понталис е “Събитие в живота на субекта, което се определя от интензивността му, от неспособността на субекта да реагира адекватно, от разтърсването на трайните патогенни ефекти, които предизвиква в психичната организация. Травмата се характеризира с приток на възбуда, който е прекомерен по отношение на толерантността на субекта и на способността му да я овладее и преработи психично.”[2] По този начин принципът на константността, според който психичният апарат се стреми да поддържа количеството възбуда  в себе си на по-ниско и по възможност постоянно ниво, бива нарушен, което довежда до неспособност за оттичане и преработка на възбудата. Така едно лично събитие от историята на субекта поставя на проверка присъщата му “податливост”към травматични събития. Това може да зависи от особената психологическа кондиция на субекта в момента на събитието, от фактическата ситуация с всички съпътстващи я социални обстоятелства и от психичния конфликт, с характерните за субекта защити към момента на събитието.

Затова много често една и съща ситуация се преживява различно от отделните субекти – при някои реакцията ще изглежда свръхмерна на събитието, при други дори няма да бъде отчетена такава. Вероятно тези различия имат своята биологична предиспозиция, свързана с реактивността към стимули на всеки организъм. От друга страна тази реактивност към средата може да е провокирана от ранен психотравмен опит на субекта. Затова обяснението за причините на аутистичните разстройства се сблъсква с трудността да се даде точен отговор, какво причинява това състояние. От терапевтична гледна точка е важно да се отчетат тези различия, като чрез наблюдение и обстойно анализиране на анамнестичните данни се изгради индивидуален профил на поява и протичане на нарушението, на база на което се разработва терапевтична програма.

В първата година от живота на детето майката имо особено важна роля за изграждането на психичното у детето. Според Уиникът през първите шест месеца от живота – период на примитивно емоционално развитие, детето няма структурирано его и обектни отношения. В този период то още не е индивид и не може да се разглежда отделно от майката. Авторът твърди, че емоционалният растеж е междуличностен процес, в който участват вроденият потенциал и стремеж към израстване на детето и обкръжението осигуряващо условията (улесняващи или затрудняващ) развитието на този потенциал. Уиникът въвежда термина “достатъчно добра майка” според автора при наличието на такава майка основните механизми на параноидно-шизоидната позиция – страх от преследване,  унищожение и разединение на егото (по Клайн) - нямат съществено значение и излизат на преден план само при повал на обкръжението. “Неуспехите на майката да се адаптира към потребностите на детето, да актуализира халюцинаторната му омнипотентност се преживява като прекомерни въздействия отвън (...) и създават усещането за заплаха от унищожение на аза. При ситуация на нарцистичен травматизъм  бебето не може да си обясни внезапната липса/загуба на обекта, а невъзможносттта на майката да предотврати травматичната ситуация се изживява субективно от детето като загуба на базова сигурност в либидния обект и води до разпад на аза и деперсонализация, в смисъла на развитие на възприятие  за “аз” и “не-аз”, “вътре” и “вън”.[5] Достатъчно добрата майка е способна да подкрепи процеса на отделяне и диференциация, чрез плавно постепенно отделяне и отказ от задоволяване на всички потребности на детето, което да доведе до отчитане на реалността от негова страна в едно “междинно пространство”. В това пространство се появяват т.н. “преходни  обекти”.[5]

 При нормално развиващи се отношения в диадата майка-дете преходният обект е реален, но носи символичното значение на майката, замествайки я в ситуации, в които липсва. Характеристиките на предмета са напомнящи усещането за майчина прегръдка-мека, топла и ласкава. Това, което прави впечатление при децата с аутистична симптоматика е, че ако изобщо присъства такъв обект, то той няма тази емоционална натовареност – обикновено е твър, студен или остър, като обичайно не е използван по предназначение и привързаността на детето към него има обсесивно-компулсивен характер. [14]

Отношения в диадата майка-дете описва и унгарската психоаналитичка Маргарет Малер в теорията си за детското развитие, разделено от нея на няколко фази, с уговорката, че границите мужду отделните фази са приблизителни,  преливайки се,  не са ясно диференцирани и зависят от индивидуалното психично развитие на детето. Фазите са следните: нормална аутистична фаза (първи месец), нормална симбиотична фаза (2-5 месец) субфаза на диференциация (5-10 месец), субфаза на повторно сближаване (10-15 месец), субфаза на постепенно постигане на неизменност на либидния обект (22-36 месец).[1] Тя определя функцията на майката като огледало, към което “примитивният аз на детето се приспособява автоматично”, което ще доведе по-късно до диференциация на егото и телесния образ, придобиване на способности и практикуване в средата и оттам нарастване на комуникативните способности и интерес към реалния свят. Според авторката някои деца не могат да използват майката като средство за ориентиране във външния свят и не могат да организират личността си с помощта на отношението с майката като външен либиден обект, поради нарушена или неизградена обектна връзка с нея. Малер описва състояние, наподобяващо по произход аутистичен синдром, породено от фиксации в отделните фази, поради психотравмени изживявания, при които като симптом се явява аутистично поведение, което в същността си е един неуспял травматичен механизъм за защита на интегритета на едно архаично психично ниво. Този процес зависи от вродените дадености на детето. [7]

Друг автор описващ аутистична симптоматика  е Франсис Тъстин, британска психоаналитичка, специализирала в областта на психотерапия на деца с аутизъм.  И според нея в някои случаи аутизмът се свързва с патологична реакция на травматично събитие. Като една от причините за подобна патология авторката посочва инфантилна убененост за свързаност и единство с тялото на кърмещата майка, където липсва пространство между диадата майка-дете, чрез което да се установи индивидуализация на детето. Тъстин добавя още една причина за такъв род симптоматика, отбелязана от нейн колега McDougall – депресивността на майката през кърмаческия период, чиято позиция на отдръпване и скованост, създават усещане у детето за “празна черна дупка” на мястото на обичайното усещане за единство и свързаност с майката. Според Тъстин, такова състояние се явява предиспозиция за бъдещи психосоматични и фобични реакции, като последица от психотравматични изживявания, на които детето не е имало нужния психичен капацитет да отговори.[12] В реалността често се наблюдават клъстър от фобични страхове, придружаващи аутистичната симптоматика. При това страховото изживяване не напомня в проявата си характерното за хистерията поведение на прилепчивост и изисквания за постоянно присъствие към близките на субекта, а по-скоро изглежда като всеобхватен ужас от реална заплаха за интегритета му.

Базирайки се на т.н. “комплекс за мъртвата майка” (по Андре Грийн), според който депресивната, отсъстваша психично майка се преживява като заплаха за интегритета поради първично дезинвестиране, в един фундаментален момент от структурирането на човешката психика, не можем да не споменем идеята на автора за депресивната позиция в аутистичната симптоматика. Според него тази деструктивност има цветовете на траура: черно, като в тежката депресия и бяло, като в празните състояния. ”Бялата серия включва негативни халюцинации, бяла психоза, бял траур, всичко онова, което наричаме клиника на празното или клиника на негативното е резултат от последствията от първичното дезинвестиране. Радикално, масивно дезинвестиране, което оставя следи в несъзнаваното във формата на психични дупки”, които ще бъдат запълвани с реинвестиции, прояви на деструктивност, освобонена от еротичните либидни инвестиции”. Подобна празнота и липса на либиден обект се наблюдава в симптоматиката на аутистичния синдром.[15]

Норма Трейси, австралийски психотерапевт говори за “умъртвено психично пространство”, където всичко е спряло, а травмата  e “зашеметила”  аутистичния пациент, потапяйки  го в дълбока  болка без страдание (Pain but not suffering), пространство, в което субектът съществува, чрез идентификацията с тази болка – той е болката. Според Cesarei ранният травматизъм разкъсват психичната структура, довеждайки до нарцистично-аутистична биполярност. Травматизмът се превръща в заплаха от изолирани, неприкосновени ядра при която индивидът изгражда система от примитивни защити, по-специално отричане и разцепване, поради което “вкаменяването” се явява единствена защита от непоносимото напрежение на психиката. [6]  

Подобен  род симптоматика е описана и от  Reid (по Тъстин), която изследва субгрупа деца с  аутистични прояви, вследствие на преживяна психотравма. Тя нарича тази група Аутистично посттравматично разстройство на развитието (Autistic Post-traumatic Developmental Disorder) и прави сравнение на симптоматиката с тази на група деца, които не са аутисти, но страдат от посттравматично стресово разстройство, откривайки забележително сходство в поведението. Докато при втората група деца тези симптоми отшумяват с времето, то при децата с аутизъм това състояние персистира задълго или завинаги. Reid предполага, че за това има биологична или генетична предиспозиция, която експресира след преживяна травма. [10]

 

В подкрепа на гореописаното ще представим няколко случая, които са част от наш проект за по-мащабно изследване на психотравмата като катализатор на аутистично поведение. В тях е актуален проблемът с прихотравмата в ранен невербален период, когато детето все още няма капацитет да отработи и преживее стимулите адекватно. Това обуславя един много по-сложен за преживяване и отреагиране травматизъм, при който аутизмът се явява като симптом на неназовани и неконцептуализирани психотравмени преживявания,  бележещи психичното на детето.

Представяне на първи случай:

Данни от анамнезата: Касае се за дете на 6 годишна възраст, родено от първа, нормално  протекла бременност. Детето е дълго чакано, след близо пет години майката забременява. Отглеждано е с много любов от цялото семейство, включително възрастни родители и близки роднини, с които живеят в близост.  Има по-малка с четири години дъщеря. На година и половина детето прекарва  тежко респираторно заболяване, с висока температура и последвал гърч. Родителите го откарват спешно в болница, където, по думите им, избухва скандал мужду тях и лекарите, които се държали грубо, крещяли и изтръгнали пищящото дете от ръцете на майката, подлагайки го на манипулация за сваляне на температурата - студен душ. След това го отделят от майката до вечерта на другия ден, когато тя го заварва вързано за леглото. По думите на майката емоционалното състояние на детето е било отчайващо – гледало е с празен поглед, без дори да плаче, нереагиращо на прегръдката и гласа на майка си, състояние напомнящо анаклитична депресия (по Рене Шпиц) Остават още няколко дни в болницата, където се налагат болезнени манипулации, при които детето е излизало от състояние на ступор и е пищяло неистово. След като се прибират у дома очакванията на всички са били, че ще се успокои и ще възвърне предишното си състояние. Това не се случва. Придобитите до този момент двигателни и говорни умения се загубват, детето започва да се страхува почти от всичко, отказва контакти с външни хора, усамотява се и като цяло бележи значителен регрес във всички области от развитието си. Често издава странни звуци или извършва стереотипни движения с тяло. В повечето нови ситуации реагира с хиперактивност и отказ за участие. Когато е спокойно у дома се държи нормално, помага на майка си в домакинството, но не говори, само издава настоичиви звуци, когато иска да му се обърне внимание. Това състояние се запазва до днес. Можем да предположим, че става въпрос за посттравматична стресова ситуация, която се изразява в мутизъм и стереотипии в поведението. ( по Тъстин, ReidAutistic Post-traumatic Developmental Disorder)[10] Речта по принцип е израз на желание да споделим с другия, но когато не е била чута и разбрана на нейно място се загнездва бялата тишина (по Грийн) Липсата на речта в този случай е може би израз на емоционална отделеност на субекта и патогенни обектни отношения.

Актуални проблеми: По заявка на родителите, основния проблем, с който биха искали да се работи е липсата на говор, което изолира детето от средата и го прави непригодно за социализиране в училищна среда. Детето има някои страхове и натрапливи действия:

·       Страх от по-остри и внезапни шумове, които минават за ирелевантни за другите от обкръжението и в същото време неотчитане на силен звук в някои ситуации (тотално вглъбяване)

·       Страх от кучета и овце – побягва панически като ги види. Не обича и други животни и не ги докосва.

·       Страх от болнични заведения и лекари

·       Бели кожичките на пръстите си до кръв

·       Чопли белези от ухапвания на насекоми до кръв, дори и върху други хора

 

Когато дойде на консултация,  почти не допусна контакт с никого. Изолираше се, като отказваше да играе или да се занимава с нещо друго. Беше в състояние на вглъбяване и дори създаваше впечатление за глухота. При направена ауро-палпебрална проба не се отчете рефлекс, но при изследване на слуха се оказа, че няма нарушение. При последвалата близо година логотерапия, много бавно свикна с терапевта, допускайки го до себе си и позволявайки му да играе с нея. Установи се, че чува дори шепот, но сякаш избирателно. За близо година научи произношението на повечето звукове и произнесе няколко думи, макар и непълни. Вече участва в групов процес с други деца, но все още трудно влиза в интеракции. Все по-рядко се наблюдават елементи от аутистичния спектър, като стереотипни движения или звуци. Детето взима участие в ролеви игри, всъщност и като по-малко близките са играели с нея, макар и без нейното вербално участие, правейки им впечатление, че в тези моменти детето е много креативно и напълно забравя за стереотипните движения.

В емоционално отношение се наблюдава на моменти несъответна на ситуация или стимула приповдигнатост. Понякога се наблюдава свръхвъзбуда, при която потреперва цялото й тяло и се стига до състояние на прилошаване. Изразява отчетливо ревност към по-малката си сестра, неглижирайки я, взимайки й  играчката или избутвайки я встрани. Ревност проявява и към други деца от груповата работа. За съжаление в момента, в който екипът ни бе радостен от нейния напредък, отнове бе преживяна злополука, сериозно нараняване на гърдите с последвало болнично лечение и месец след това детето е отново в старото си състояние.

В този случай ясно се наблюдават последиците от ранната психотравма, при която притокът на възбуда е бил в непоносими за субекта граници и е причинил разкъсване на психичната цялост на детето. Състоянието на травматизъм остава в психичното като постоянна матрица,  който поради невъзможност на психиката да го отработи, остава трайно изолиран и провокиращ постоянни повтаряеми действия (acting out). От една страна тези стереотипни действия са сякаш идентификация с преживяната болка, а от друга биват неуспешен опит за оттичане на тревожността, произхождаща от нея. Тази ранна нарцистична катастрофа е довела до т.н. нарцистично-аутистична биполярност (по Cesarei), при което патогенното ядро става непробиваемо и отделено от съществуващата в реалността персоналност на субекта. Това състояние  е  структурирало егото по един патологичен начин, при който се наблюдава регрес и фиксация в ранно детско психично функциониране, характерно с параноидни страхове и примитивни защити.

Можем да предположим, че какъвто и да е изходът от терапията и борбата на близките да възстановят нормалното състояние на детето, в несъзнаваното му ще останат елементи на тотален разпад, в следствие на  неназован афект,  един дефектен примитивен аз-образ и субективно изживяна от детето загуба на базова сигурност в либидния обект.

Представяне на втори случай:

Данни от анамнезата: Касае се за дете на възраст 5 години, макар физически да изглежда по-малко. По данни от анамнезата бременността е протекла нормално, но при раждането, след неуспешен опит с форцепс се е наложило секцио. Прохожда на 1 година, а първите откъслечни думи се появяват на година и 6 месеца. От семейната анамнеза има данни за закъсняло езиково развитие -  бащата е проговорил на 5 годишна възраст, а братовчед на детето е проговорил на същата възраст, внезапно, с изречения, макар и по-прости. Като цяло, по наблюдение на родителите, детето изоставало в говора си спрямо връстниците, но имало нормално поведение, изразяващо се в желание за контакт с възрастни и деца и реагирало на прости вербални команди адекватно.  Когато то е на 2 години семейството заминава за Испания, където остават почти 3 години. В  Испания му е говорено на български у дома,  на испански  в детските заведения и за кратко е имал гледачка, която е говорела английски. Вероятно това е втората причина поради която, то се обърква и закъснява в своята вербална комуникация, а оттам следва и изолиране от средата. В домашни условия детето говори малко с близките си, обикновено речта е свързана с обслужване на битово ниво. Често използва думи на няколкото езика. Поради същата причина при проверка на предучилищните умения бива определен като изоставащ и пратен на преглед при няколко специалисти. Диагнозата е детски аутизъм. По думите на родителите  в Испания има закон за децата, които изостават в развитието и те биват настанени в институции. Според тях има и финансова причина неговорещо дете, но иначе комуникативно, да бъде диагностицирано като аутист и настанено в дом. Така то попада в дневен център за деца с аутизъм, където състоянието му се влошава, то се затваря, започва да извършва (вероятно по подражание) стереотипно повтарящи се поклащания на тялото и да издава мрънкащи звуци. Когато родителите взимат детето от дома, често го заварват видимо разстроено да седи изолирано с подуто от плач лице. Все по-трудно успяват сутрин да го убедят да излезе от къщи на път за Центъра. Това е причината да вземат решение да се върнат в България, където диагнозата, вече затвърдена със съответното нова поведение на детето, се повтаря. Родителите получават отказ от масова детска градина да приеме детето и то попада в частна. Оттам също бива преместето поради идентична ситуация – бива изолирано, обиждано и заварвано от родителите разплакано иклатещо се на стола.

След последния неуспешен опит за интеграция, детето беше доведено да диагностика и терапия в нашия Център. Това се случва шест месеца след завръщането на семейството от Испания.

Актуални проблеми: При комуникация, насочена към детето в началото се наблюдава краткотраен очен контакт, има добро разбиране на речта, съдейки по адекватни реакции, но отговорите са едносрични. На моменти се усамотяваше в един ъгъл на стаята с играчката, която носи от вкъщи и се наблюдаваха стереотипни поклащания на тялото. Но това се случи само при първите две посещения и после отшумя. Не проявява инициатива, но ако бъде помолено да назове предмет, то отговаря шепнешком и понякога думата е на испански. Настоява да му се чете приказка, като през това време повтаря чутите думи шепнешком. Това говори, че детето се старае да овладее език, който все още е сравнително нов и неавтоматизиран като употреба.  В последствие то се отпуска, идва с желание и търси контакт. Прави впечатление понякога втренчения му поглед в терапевта и особен замислен лицеизраз, сякаш търси оценка за себе си. Постепенно се приближава и изявява желание да се гушне.  В тези моменти винаги идва с някаква книжка и пита за имената на предметите, повтаряйки ги с желание.  По собствено желание въвежда и игра с марионетки, в които разиграва сцени на агресия, при които, държейки две кукли в ръцете си, едната обижда и наранява физически другата, която плаче и се държи “странно”.  В тези случай речта на детето е странна, с преправен глас и в същото време далеч по-богата от обикновено. След неочаквано посещение на студент-стажант в залата, детето се затвори, отново спря да говори и повтори стереотипните поклащания. На следващата седмица е отказал да дойде, обяснявайки причината на майка си. Когато се видяхме след седмица и влязохме сами в залата, то тихо ми каза “Днес - без каки”. За кратко бе дистантен в поведението си, после се установиха предишните ни отношения.

Към този момент все още детето говори малко,  но вече с прости изречения, като дори проявява инициатива в разговора. Наблюдава се странност в интонацияна и тембъра на гласа. Основната заявка на родителите за работа в момента е емоционалното му състояние.  Те са обезпокоени от изолацията, в която изпада  и от грубостта на другите деца, а понякога и родители. Първоначално то има желание да играе с други деца, търси контакт, но поради езиковата бариера,  често остава изолирано от средата, дори неглижирано и системно обиждано по думите на близките му. Така се формира реакция, при която при появата на друго дете то започва да се държи по “аутистичния начин” като провокира специално внимание към себе си и в същото време, провокира вниманието на майка си, която го наказва заради “начина по-който се държи”, прибирайки го у дома. Следва обещание, че вече няма да постъпва така, което за кратко е спазено, но при поява на ново дете или на познато, но проявявало вече агресия или на група от деца отново се появява “странното поведение”. В спокойна обстановка детето се държи наистина нормално, обича да прегръща и да бъде гален, играе на игри, бори се с близките и дори допуска две други близки деца в игрите си, които са били помолени предварително да не обръщат внимание на първоначалните странности в поведението му. Постепенно детето наистина спира да се държи пред тях така и единствена странност остава напевният му говор, почти без интонация, тих и често взаимстван от реклами и детски филмчета (т.н. един вид ехолалийна реч).

Родителите са обезпокоени от факта, че наближава предучилищен период, а това ще наложи детето или да влезе неподготвено в училищна среда, където отново да бъде етикетиран или, за да бъде забавено тръгването му в училище, да се наложи да представят диагнозата и с това да я затвърдят в досието му.

По този случай можем да предположим, че първата психотравма е била невъзможността за продукция на говор, а като последица и притеснението на родителите от онаследените езикови способности. Като втора психотравма се явява заминаването на семейството в чужда страна  и фактът, че почти веднага детето е оставено в ясли. Повторението на идентични социални ситуации на отхвърляне се явяват хронична актуална психотравма. Оттам и трудността на детето да се структурира и да инвестира социалната среда, влизайки  в контакт с нея по приемлив начин. Така забавеното езиково развитие, като онаследена генетична предиспозиция и изброените по-горе емоционални проблеми са създали клъстър от трудно преодолими психични бариери за правилното развитие. В такава ситуация на нарцистичен травматизъм, това дете реагира по най-добрия възможен за него начин. В някои случаи се наблюдава провокация от страна на детето към майката, при които без видиа причина, то се завръща към аутистично поведение. Това напомня за т.н. вторична полза от болестта (по Фройд), при която първичните условия се смесват с вторични мотиви. Поведението е обнадеждаващо за психичното му израстване, предвид присъствието на вече по-зрели защити. Това говори за емоционален растеж в междуличностния процес и вече отреагиране на травматизма.

Изводи:

От двата представени случая, които са част от серия направени от екипа ни изследвания в областта на детската патология, можем да допуснем, че някои случаи на аутизъм се явяват като симптом на психотравма в ранното предвербално детство, когато  психотравмени преживявания причиняват сериозни психични разстройства или са предиспозиция за едни бъдещи психосоматични и фобични реакции. Според Tustine травмата нарушава не само нормалното психично развитие на детето, но и би могла да създаде предпоставка за бъдещи патологични изяви на личността. [12]

Другата засегната от травмата област, тази на комуникативните умения на децата, което присъства в описаните в доклада ни случаи,  доказва необходимостта от активна комуникация за правилното формиране на психиката по отношение на когнитивно, емоционално и езиково равнище. В тази патология авторката  препоръчва невербалните методи в началото на терапията, за да може да се създаде мост между психотравмените неназовани изживявания от ранното предвербално детство и необходимостта от вербализирането, а оттам и освобождаването им от несъзнаваното. В практиката ни това поведение наистина помогна за отключване на процеса на работа с децата.

 Човешкото същество е “социално животно” по думите на социалния психолог Елиът Арънсън. Нуждата от общуване е по–скоро несъзнавана и определяща целият спектър от формиращи психиката ни нагони и защити от тях или в името на тях. Рано съзрялата емоционалност и свръхсетивност към заобикалящия  свят, особено съчетани с болезнен опит, създават предпоставка за една неназована травматичност, която структурира психиката на детето по патологичен начин, при което детската соматика се явява симптом на душевна травма. Ритъмът, който травмираните деца изработват, колкото и странен да изглежда, е спасителен език на субекта, чрез който ни съобщава колко е трудно да съществуваш в рамките на едно ригидно, неприемащо общество. За да оцелеят тези деца се връщат назад в личната си история, където травмата все още не е оставила опустошителните следи на това да бъдеш различен.

 

Литература:

 

1. Атанасов, Н., Теории за психичното развитие в психоанализата, Марин Дринов, София 2002

2. Лапланш, Ж., Понталис,Ж., Речник на психоанализата, Колибри, 2009

3.Клайн, М., Любов, завист и благодарност, Лик, 2005

4..МКБ – 10,  Психични и поведенчески разстройста, Българска психиатрична асоциация, София 2003

5..Уиникът, Д., От педиатрия към психоанализа, Център за психосоциална подкрепа 2002

6.Cesarei,A.O., Early trauma and narcissism-autism bipolarity. Int.J.Psycho-Anal.,2005

7.Mahler, M. S. 1958 Autism and Symbiosis, Two Extreme Disturbances of Identity, International Journal of Psycho-Analysis, 39:77-82

8. Mahler, M. S. 1968 On Human Symbiosis and the Vicissitudes of Individuation New York: Int. Univ. Press

9.MCDOUGALL, J. 1989 Theatres of the Body New York: Norton.(по Tustin, F. (1991). Revised Understandings of Psychogenic Autism. Int. J. Psycho-Anal., 72:585-591)

  10.Tustin, F. 1966 A significant element in the development of autism J. Child Psychol. Psychiat. 7 53-67

11.Tustin, F. 1980 Autistic objects Int. J. Psychoanal.. 7:27-38 TUSTIN, F. 1984 Autistic shapes Int. J. Psychoanal.. 11:279-290

12. Tustin, F. 1993 Autism as Reaction to Trauma, On Psychogenetic Autism. Psychoanal. Ing., 13:34-41

13.Tustin, F. 1987 Autistic Barriers in Neurotic Patients London: Karnac Books

14.Tustin, F. (1988). Psychotherapy with Children who Cannot Play. Int. R. Psycho-Anal., 15:93-106

15.Voir André Green, « La Mère morte », Narcissisme de vie, narcissisme de mort, Éditions de Minuit, 1983, p. 222-253.

 

Магдалена Димитрова  m.d.dimitrova@nbu.bg  0897960698

доц. д-р Виолета Боянова  vboyanova@nbu.bg  0898515258

д-р Маргарита Станковаmstankova@nbu.bg  0888996114

Нов български университет

 

 

обратно нагоре